“Book Descriptions: “Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.” Да се чете наум и на глас, шепнешком и с гороломен патос. “И пак се чува как земята зрее...” Да се чете в морен полумрак, в светлините на рампата, под пръските на борда, под одеяло с фенерче, на одеяло сред поляна, на опашка за нещо скучно, иззад рамо в метрото, в предлюбовна нега или следлюбовна меланхолия, в книжарница, в сладкарница, през входове и сводове, в кънтящи коридори. “Само се пусни от всичко. / Остави се. Остави / имената за наричане, / името си забрави...” Да се чете на болен, на заспиващ, на внезапно събуден, на весела или тъжна компания, на въображаем приятел, на пеленаче или старец. “Човек се отчайва, озъбен и малък, / търпи и изтрайва без риза, без залък, / затваря очи и изписва си вежди, / ръмжи и мълчи и засажда надежди...” Да се чете веднъж, два, десет пъти. “Всички сенки имат двойно дъно...” В знак на приятелство или несъгласие, в разрез, всъщност, впрочем, вредом. “Лястовиците са нервни котви, / напосоки хвърлени в небето...” Поезията на Мария Донева е чудесен акомпанимент за всички дишащи и чакащи моменти в живота, но не защото музиката й е монотонна или лесна, а защото е талантлива, почтена, човечна, храбро възторжена, триумфално уязвима (“живо ли е – ще кърви”); защото в нея тъгата е способна да издиша всичкия си мрак и да се превърне в радост (“една наивна топла топка перушина”), но дори да не го направи, любовта непременно идва. “Ти разбираш за какво говоря. / Затова споделям само с тебе.”” DRIVE